Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи.
Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко.
Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време.
Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве...
Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си.
Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.
Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем.
Добавихме години към човешкият живот, но не добавихме живот към годините.
Отидохме на Луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед.
Покрихме космическите ширини, но не и душевните.
Правим по-големи неща, но не и по-добри неща.
Пречистихме въздуха, но замърсихме душата.
Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си.
Пишем повече, но научаваме по-малко.
Планираме повече, но постигаме по-малко.
Научихме се да бързаме, но не и да чакаме.
Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.
Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове.
Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата които правят всичко – възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.
Време, в което има много на витрината, но малко в склада.
Време, когато технологията позволява това писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.
Джордж Kарлин